„Да бъдем винаги заедно": такова е желанието на всички страстно влюбени. „Никога да не се разделяме, да останем навеки слети в едно." Възможно ли е двама страстно влюбени да живеят съвместно? Въпросът е спорен. Всичко зависи, естествено, от това доколко трайна е страстта, но поради изключителната си интензивност тя така или иначе не може да продължава дълго. Вече казахме, че любовта трябва да се подхранва, за да се засилва. Но можем ли да засилим чувство, което вече е достигнало върха си?

А и „навикът" заплашително броди наоколо, подкопава и изравнява склоновете на планината. Това е често описвано в популярните списания, които публикуват мненията на известни личности „за" и „против" съвместното съжителство. След като любовта превръща всичко в примамлива илюзия, преобразявайки призраците във феи, жените в богини, мъжете в непобедими богове, баналното във възвишено, след като „героите" от екрана никога не са „женени", а въпросът за навика отдавна е разнищен от световната литература, какво става с пътешественика през пустинята, поел все пак към мираж, в който е повярвал?...

Ще цитирам Дьони дьо Ружмон и Мишел Казнав:

"- Дьо Ружмон: „Изолда е от типа жени, за които не се женим, за да не ги разлюбим, когато престанат да са същите. Представете си само: г-жа Тристан!"
- Казнав: „Г-жа Тристан, защо не! Дори бих добавил: точно защото се женя за Изолда, въплътена в жената, която обичам, и точно защото Изолда изчезва пред очите ми, аз още повече заобичвам тази жена и заедно с нея поемам по пътя, осеян с изпитания и просветления, със сблъсъци и споделени радости, с раздели и сдобрявания. С нея преоткривам света и се надявам, че един ден заедно ще доплуваме до блажения пристан, който ще ни приюти в земите на Нашата Майка Вселената..."

Отхвърлянето на имплантата

Да обичаш означава да даваш това, което нямаш, на някой, който не се нуждае от него. Жак Лакан

Афективната система на любовта е устроена като всеки организъм: присаденото „чуждо тяло" често бива отхвърляно. Известно е, че голямата любов поражда усещане за пълно сливане и отъждествяване. Влюбените сякаш изгубват собствената си личност и се превръщат в едно цяло. Всеки приема „имплантата" на другия.

И това е точно така, докато продължава. Защото, ако организмът е склонен да отхвърля чуждото тяло (дори трънчето, забило се в пръста), унищожаването на личната свобода, предизвикано от страстта, неизбежно е последвано от отхвърлянето на човека, който я е събудил. Тогава идва люшкането между двете крайности, започваме да отблъскваме „присадката", тоест любимия. Все по-трудно го понасяме. Скучаем в негово присъствие, особено ако сме го опознали добре. И мечтата се разбива на пух и прах.

„Той" или „тя" не е такъв (такава), какъвто (каквато) сме си представяли. Как съм могъл (могла) така да се излъжа? Къде остана времето, когато мисълта за нея (него) не ми излизаше от главата? Предъвкваме едни и същи мисли. Страдаме. Но ето че постъпва нова информация. Страстта пламва отново. Събираме се. Разделяме се. Искаме да живеем с другия, но не можем да живеем с него. Топката престава да подскача, губи топлина и застива на място. В отношенията ни се настанява безразличието.

Настъпва моментът на страданието от мимолетността на това, което сме смятали за вечно. Стигаме дотам да поставяме под въпрос самото съществуване на любовта и да заявяваме с убеждение, че любовта е само една илюзия...

Направихме хубаво пътешествие

Влюбените тръгват на пътешествие, за да потънат в един свят, в който сливането унищожава индивидуалността, защото става дума действително за унищожение. Те престават да бъдат „аз" и „ти", а се превръщат в едно общо „аз-ти", разположено извън пространството и времето.

И се озовават там, където до очите и ушите им не достига нищо светско, там, където цари духовното. Забравили околния свят, откъснали се от всичко външно, потънали в небитието на мълчанието, те откриват единението.

Дано да се завърнат от това пътуване без душевни рани, единствено с екзалтацията от успешното му осъществяване, все едно колко е продължило. Дано запазят спомена от вселените, които са опознали и които точно заради този факт съществуват.

И когато страстта умре, остават - понякога завинаги - музиката и поезията, чрез които им се е явила.
В наши дни така наречената страст е сюжет на множество филми и романи. Медии и популярни списания се занимават с нея. Организират се телевизионни и всякакви дебати. Това показва, че явлението е актуално, вероятно като своеобразна противоотрова на господстващия ожесточен материализъм.

Но за каква страст става най-често дума? Не е ли по-скоро подозрително, че тези, които говорят за нея, го правят, за да я отрекат - или защото са изживели разрушителна любов, или защото се стремят към любов, но не могат да я изпитат? Така нерядко страстта бива представяна в напълно отрицателна светлина, а самоубийството и убийството от любов започват да изглеждат като нещо обикновено.

Но не се ли забравя прекалено бързо, че Изолда умира от вярност към Тристан, а не заради любовта си към него? Страстта, за която говорят й която често наблюдаваме, се е превърнала в нещо крайно долнопробно, в напълно изопачен вариант на все още живата легенда за Изолда. В тази мнима страст се потапят останали без компас души с надеждата да открият лек за отчайващата си вътрешна самота.

Къде е границата между разрушителната и съзидателната любов? Границата между мимолетното, което оставя незарастващи рани, и трайното, което е опора за душата? Тя е вътре във всеки от нас. Всеки има своя път, своята любов или страст и те зависят от състоянието му и от начина, по който са свързани вътрешните му „проводници".

Най-висшето общуване

Няма истинска любов без интелигентност. И - както вече казах - изглежда, че само хора с широка вътрешна интелигентност са способни на голяма любов. Съществуват, естествено, хиляди „заместители" на любовта. Но тя е истинска само когато афективността се е освободила - доколкото е възможно - от своите несбъднати копнежи, носталгични спомени, проекции, изтласквания.

Истина е, че любовта е „болест". „Болният" неистово търси душата си, разцепена на две от раздялата на Анимата и Анимуса. Любовта е празнота, която се стремим да запълним. Но не трябва да изпросваме чувствата на другия, а да се постараем да го опознаем, за да го заобичаме такъв, какъвто е, а не такъв, какъвто искаме да бъде.

Само любовта носи истинско знание за другия. Тя е единствен по рода си начин на общуване с хората, с животните, с растенията. Да обичаш е най-трудното нещо на света. Може би затова в наши дни сме затънали в отрицателна разрушителност, един от признаците на която е морбидната и дълбоко патологична страст.

Има място в безкрая

Любовта изисква свободна душа и пълно признаване на свободата на другия. Животът в двойка ни поставя „на едно ниво" с другия; хълмовете при единия задължават другия да се повдигне на пръсти, а низините го зоват да се приведе, за да ги опознае и да ги обикне. Любовта не е само светлина, тя е светлосянка.

Тираничната любов - на майка, на баща, на влюбения или влюбената - винаги е подплатена с омраза. Същото се отнася и до „верността", разглеждана като задължителен социален атрибут: тя също почива на ненавистта и на прикритото желание да се опознае и „нещо друго". Подобна любов-омраза често е заредена с убийствена разрушителност.

В безкрая има достатъчно място. Човек не може да подчини живота си единствено на някого, чието отсъствие би убило душата му. Това би било регресия към отношенията дете-майка или дете-баща.
Както вече казахме, истинската любов може да разцъфти само ако е осъществен вътрешен съюз между Анимата и Анимуса. Тогава тя не е проекция, а привилегия.

Не може да съществува истинска любов без духовен, дори метафизичен корен. Става дума за наличието и у двамата на вътрешна „антена", позволяваща да се „улавят" сигналите на източника, който излъчва космическото „нещо", тълкувано от нас като любов.

Когато любовта се измести към лъжестрастта, тя започва да прилича на ония религии, които осъждат, убиват, изгарят. Както мистиците са в пряка връзка с Бог, така и истинската любов осъществява контакт с „информацията" от архетипа, разположен в пространство-времето.

Лъжестрастите обикновено възникват, когато имаме лъжеличности, лъжеинтелекти, разстроени афективности, блуждаещи души. В тези случаи чувството се опира на силна потребност от обич, на желание да се запълни някаква афективна липса с цената дори на просия, докато любовта е преди всичко афективна вярност, вътрешна стабилност.

Любовта изисква да се вслушваш не само в себе си, но и в другия, а при повечето прояви на „любов" всеки се интересува от собствената личност за сметка на партньора си, когото превръща в инструмент. Любовта не трябва да се ограничава със самата себе си, а да се отвори към всичко около нея.

Необходимо е да се постараем да изпълним една трудна задача: да гледаме към светлината у другия, а не към тъмните му страни. И заедно с това да внимаваме със собствените си сенки, за да не ги проецираме върху него. Защото другият никога не е това, което ни се иска, именно защото е „друг". И може би в края на краищата любовта и свободата на душата са просто една безлика надежда, една безкрайна мълчалива молитва.

Пиер Дако - Психология и вътрешна свобода