Тихо е...много тихо...Вървя в неделната утрин през все още сънения град.Пролетния дъжд пръска със студени капчици лицето ми,а вятъра закачливо блъска косата ми в мокрото лице.Погледа ми блуждае по мокрия паваж.Поредната битка...всеки път все по-изтощителна...И кой е победения и кой победителя?Всъщност трябва да призная,че аз съм победената още в мига в който се влюбих...А може би точно обратното...защото почувствах...
    Усещам как очите ми овлажняват...Малки кристални късчета  от душата се отчупват,разтапят се от топлината на сърцето и бавно излизат през очите...Сълзите са децата на болката... или на любовта... понякога.Сълзите са кондензираните капки болка.Да се справиш с болката...  Да я споделиш с нейния източник, да говориш с него за това какво изпитваш, защо го изпитваш и какво би могъл на направи той  за да ти помогне да се справиш с нея. Или... да скъсаш връзката с източника на болка и да разчиташ на забравата.  Но има ли любов и обърнеш ли се към нея за помощ – ще се справиш. Защото любовта е може би единственото чувство, което не позволява да го спре каквото и да е. Обичаш ли – знаеш го. Не е необходимо да го разбираш. Не знам дали е и възможно да разбереш любовта. Но със сигурност можеш да я почувстваш. Да я преживееш. Да я вкусиш. Да усетиш как е овладяла всяко сетиво, всяка фибра от тялото ти. Как диша вместо теб. Как тупти вместо теб. Любовта не се мисли и не се помни. Тя е същността ти. Тя е обсебване и себеотрицание. Не прави компромиси и не се интересува от правилата.Тя е неизбежност,носеща в себе си болката. А ако обичаш... е, тогава определено ще намериш начин да споделиш болката си и сила да се справиш с нея!
    Забавям крачка.Наближавам моето любимо кафене.Мисълта за мириса на току що сварено кафе и и малко свитъче с късмет,задоволяващ собственото ми суеверие ме кара да кривна от пътя.Дъждът е спрял и слънцето разбутвайки облаците се опитва да се усмихне.Присядам на мократа скамейка и обръщам лице към него.Усещам нежната милувка на пролетната топлинка.В съзнанието ми изниква един топъл,сияен поглед и нежна усмивка.Очите ми отново започват да се пълнят.Стреснато извръщам глава и се оглеждам.От съседната маса срещам съсредоточен мъжки поглед.Усмихвам се, за да избегна неловката ситуация и ми отвръщат с усмивка.Усещам неприкрито желание...За миг ми минава мисълта-"да поиграем на любов",но веднага я изтривам...Уморена съм...Безкрайно уморена...От целия този театър,който ме заобикаля...от многото недоизречени неистини...фалшиви чувства...лицемерни усмивки... Този път е различно...и нека е...да съм самата себе си...и с обичта... и с болката... и с малките кристалчета, откъртени от душата ми...