Нощ...Поредната...Чаша  студено кафе,недогоряла цигара и светлината на монитора...Поредната от многото...Нощи,в които преодоляваш себе си.Нощи,в които усещаш ударите на собственото си сърце в тишината.Нощи,в които ти се иска съзнанието ти да е бял екран.Мислите да изчезнат!А те се блъскат като билярдни топки,връщайки те в минали ситуации и търсещи отговори.И защо ли са ми?Въпросите отдавна останаха да висят неотговорени.Не са ми нужни отговори!
  Търся допира!Знам ли,може би някъде там в пространството мислите ни се допират!Кой знае?
   Живота ми е странно подреден,а в душата ми бушува някаква странна неподреденост.И в този хаус мъждиво се процежда онази светлина,която подържа ритъма на сърцето.Светлина, в която бавно се подрежда пъзела на отминали ситуации...Светлина,която разчупва една тайна...
   Учудвам се на собствената си издръжливост!Издръжливост,с която преодоляваш себе си.Издръжливост,с която се изправяш срещу собственото си безсилие и се сблъскваш с истината,че каквото и както и да се случва,ти не можеш да се противопоставиш на това, което обладава душата ти.И то продължава да съществува въпреки всички и всичко...И се оглеждаш в себе си като в огледало.За да усетиш дълбочината на плаващите пясъци на чуството,от които колкото се опитваш да излезеш,толкова повече потъваш...потъваш...потъваш...За да чуеш ритъма на сърцето си,бавно осъзнавайки,че живеееш търсейки посока в безпътицата на хауса в душата ти.Да осъзнаеш,че си живял,в търсенето точно на това чувство!Живял си,за да усетиш невъзможността му да се трансформира и кристалния му блясък те изпълва...
  След няколко часа пронизителния звук на алармата ще посочи края на ноща и времето на зараждащото се утро.Време да сложа дежурната си усмивка и да тръгна през събждащия се град.И само натежалия поглед ще подсказва,че през цветното множество се движи една безплътна сянка...