А се запознахме преди повече от 20 години. Тогава като футболен съдия често реферирах мачове на детските и юношеските формации на „Локомотив”. Румен беше неизменно на всеки мач – вълнуваше се с родителите, наставляваше децата и често  ругаеше решенията на съдиите. Но след края на срещата неизменно идваше да благодари и стисне ръцете на съдийската тройка – извън емоциите около терена човечността за него винаги беше на първо място

Не мога да забравя образа му и в оная вълнуваща вечер на „Лаута” при баража с „Витоша” Бистрица (2016). Румбата с характерната си иронична усмивка разнасяше новината, че на съдията вече няма да му викаме: „Педераст!”. Новата, актуална формулировка според Истанбулската конвенция била „Джендераст! Джендераст!”. Така е – Румен Първанов беше и си остава в паметта ни истински българин и мъжкар. „Евроатлантическите” и „еврогейски” извращения го докарваха до спонтанно и справедливо възмущение и отрицание.

Като филолог бях впечатлен и от блестящото му изложение след скандалния мач с „Хебър”(края на 2019). Битите пазарджишки босове в стил „пещерска гроздова” ореваха орталъка „Локомотив” София да бъде изваден от групата. Обаче именно емоционалния, ала правдив разказ на Румен на официалната пресконференция „обърна” общественото мнение и „свежата” идея бе погребана безвъзвратно.

Умишлено пропускам честите ни срещи на стадиона, в сектора под ложите за феновете-ветерани. Там Румен имаше специално „запазени” ред и място. Повтарял ги е много пъти, но не ги запомних (може би някой от приятелите му ще се сети!). Идеята е, да продължим „пазим” това място на стадиона. Да се изгради и монтира някаква специална седалка с образа му върху нея. Така Румен пак ще е сред нас  - ще ни припомня какво е да си истински фен на „Локо”, а  играчите на терена ще следи дали защитават като него самоотвержено честта на „червено-черната” фанелка.
Ясно, че сектор „А” няма да го нарекат на негово име. Ръководствата на клуба във всичките им формации не го именуваха на Начко Михайлов или на Никола Котков, та какво остава за името на някой от феновете. Но Румен беше клубно явление. Той си извоюва реномето като емблема на цяла една генерация от нас, локомотивските привърженици от последното десетилетие на „социлизЪма” до целокупния  болезнен за футбола и клуба ни „преход” дотук. И не бива да бъде забравян!

На финала - как реших да напиша тези редове. Просто вчера със съпругата обиколихме около 61-во училище , за да проверим за последната спирка на автобус №1 (напоследък често ми се налага да пътувам до Костинброд). Там, до спирката, камбаната на църквичката жално биеше без прекъсване. Жената се досети, че тече помен. А по момчетата с черни фанели и познатите лица, слизащи от автомобилите аз пък се досетих, че това е изпращането на Румен Първанов.
Не влязох в храма. Защото винаги съм смятал, че да изказваш съболезнования на абсолютно непознати хора си е лицемерие. И защото искам да го запомня жив – с неговата тържествуваща, широка, „брадата” усмивка след всеки гол на любимия тим. Просто се прекръстих пред входа и изрекох на глас: „Светъл път, Румене! Гледай ни от Небесната трибуна и помагай оттам да не изпаднем, щото пак сме го закъсали!”

Та, от вчера нещо натрапчиво (някои ще кажат налудничаво!) не ми дава мира. Може би душата на Румен по някакъв неведом начин е извикала именно мен – далечния познат, за да ми прошепне идеята и да напиша всичко дотук. Е, написах го…