Историята на Incredible Edible

Историята, която ще ви разкажем, в началото може да ви прозвучи като дръзка криминална проява. Точно до полицейския участък в малкото градче Тодмордън, Западен Йоркшир, се намират три големи лехи. Само до преди месец те са били пълни с къдраво зеле, моркови, марули и лук – всякакъв вид зеленчуци.

Днес лехите са празни. Защо? Защото всякакви хора се промъкват посред бял ден до полицейския участък и си прибират по малко от зеленчуците. А какво прави полицията за тези безобразни кражби, които се извършват точно под носа им? Нищо. Или почи нищо.

„Гледам на охранителните камери как идват и си взимат нещо от градината”, споделя полицай Джанет Скот, подсмихвайки се. И тази усмивка обяснява всичко.

Защото „крадците” на зеленчуци всъщност не са никакви крадци. Морковите край полицейския участък, както и десетки други видове зеленчуци, разположени в 70 лехи, разпръснати из града, са на разположение на всеки, който би желал да си откъсне от тях. Местните хора са окуражавани да се възползват от наличните в градините зеленчуци без да се притесняват. От тук няколко домата, от там – броколи. Ако сега им е сезона и са узрели, значи са твои. Напълно безплатно.

И така имаме (или имахме) малини, кайсии и ябълки около канала, през който тече реката; касис, френско грозде и ягоди край докторския кабинет; боб и грах до сградата на колежа; череши на паркинга на супермаркета; мента, розмарин, мащерка и копър – до здравния център.

Зеленчуковите лехи са видимата част на удивителния план за превръщане на Тодмордън в първия град във Великобритания, който произвежда сам всичката храна, от която се нуждаят жителите му.

„Освен това искаме да сме постигнали целта си до края на 2018г.”, казва Мери Клиър, 56-годишна, с десетина внуци и съосновател на Incredible Edible, както се нарича планът. „Целта ни е много амбициозна, но ако не се целиш високо, по-добре изобщо да не ставаш от леглото сутрин, нали така?”

Но тогава какво може да ме спре да грабна голяма пазарска чанта и да обера всичкия розмарин в лехите? „Нищо”, отвръща Мери. А какво ще ме спре да обера всички ябълки? „Нищо.” А всичките ви ягоди? „Нищо.” Това просто не се случва, осбяснява тя. „Ние се доверяваме на хората. Истински вярваме – и сме свидетели на това – че хората са свестни.”

Когато види някой човек да си бере малко плодове за обяд, тя изпитва единствено удовлетворение. За нея няма никакво значение, че понякога се случва да отиде до някоя леха и да се окаже, че ягодите са свършили.

„Това е истинска революция”, казва Мери. „Но ние сме мирни революционери. Всичко, което правим, се основава на нашата доброта.”

Идеята се заражда, когато тя и другата съосно-вателка, Пам Уорхърст, бивша собственичка на Bear Cafe, започват да се тревожат за състоя-нието на света и си задават въпроса какво могат да направят, за да го променят. Осъзнават, че първо трябва да действат на местно ниво, затова един ден събират група активни граждани, предимно жени, в едно кафене.

„Войните се започват от мъже, пиещи в някой бар; хубавите неща започват от жени, които се срещат на по едно кафе”, шегува се Мери. „Непрекъснато обвинявме някого – местите власти, политиците, финансистите, технологиите. Помислихме си – защо за разнообразие не направим нещо положително.”

Седим край един паркинг в центъра на града. Мери посочва към една къща на върха на един близък хълм и лицето й веднага се озарява. „Децата минават от там напът за училище. В лехите около къщата посадихме копър и казахме на децата, че на вкус е сладък като някои от любимите им бомбони. Когато видя стръкче копър, подаващо се от устата на някое дете, не мога да не се усмихна.”

Мари ме отвежда до двора на собствения си дом. Преди три години, когато основава Incredible Edible, тя прави нещо много необичайно: снишава оградата на двора си, така че хората да могат спокойно да влязат в него и да си откъсант каквото си харесат. „Имаше табелки, които подканваха минувачите да влязат и да си вземат нещо, но минаха шест месеца, преди някой да се престраши да го направи”, казва тя. Днес хората са доста по-наясно с идеята.

Очевидно е, че няколко зеленчукови градини, разпръснати из центъра на града, няма да нахранят всички 15 000 жители. Но картофите, отглеждани край полицейския участък, изпълняват и друга цел. Те окуражават местните хора сами да започнат да си отглеждат зеленчуци удома. Днес стотици жители на града, опитали от зеленчуците в градските лехи, вече имат свои собствени градини.

Но да се върнем отново към градския център – как решаваме къде какво да посадим? Дори и в този наглед простичък въпрос е вложен дълбок смисъл. „Продавачът на билети на гарата беше много болен. Преди да почине го попитахме кой е любимият му зеленчук и той каза – броколи. Затова край гарата засадихме лехи с броколи в негова памет. Една спирка по-нагоре по ЖП-линията, в Хебдън Бридж, също много обичаха Рег и затова също посадиха броколи.”

Не че всички лехи са – как да кажем – законни. Да вземем, например, билките край канала. Собственик на земята се води British Waterways и те нямали никаква представа, че местните хора садят там зеленчуци, докато един техен представител не минал на инспекция малко преди посещението на Уелския принц. Скоро след това Естел Браун, 67-годишна, бивш вътрешен дизайнер, която се грижела за терена, получила писмо от British Waterways. „Малко се притеснявах да го отворя”, споделя тя. „Но в него пишеше „Как точно правите лехите? Защото шефът ми иска такива край офиса ни.””

Идеята на Incredible Edible обаче се състои в нещо много повече от зеленчукови градини в центъра на града. Целта им е да образоват хората относно храната и да насърчат местната икономика. Предлагат уроци по мариноване на зеленчуци, съхранение на плодове, месене на домашен хляб. Местният университет скоро ще започне да предлага бакалавърска степен по земеделие. Надеждата им е, че младежите, израстнали сред зеленчуците из градските лехи, може да пожелаят да работят в сферата на производството на храни.

Друг важен аспект е, че тази схема помага и на местния бизнес. The Bear, прекрасен магазин и кафене в изящен викториански стил, предлага само продукти, произведени в радиус от 20 мили. В града има и прекрасен фермерски пазар. Хората тук могат да се хранят пълноценно, разчитайки на местните производители.

В същото време местното училище получава от националната лотария грант в размер на ?500 000 за изграждане на рибарник, който не само ще осигури храна за местните жители, но и ще помогне на младежите да усвоят различни практически умения.

Джени Колман, 62-годишна, преместила се тук от Лондон след пенсионирането си, обяснява: „Младите хора се нуждаят от нещо, с което да се занимават. Ако си младеж, току -що навър-шил 18 години, неизбежно си задаваш въпроса „Защо ми е да оставам в Тодмордън?” И ние трябва да помогнем на децата да намерят много основателна причина да останат.”

В деня на моето посещение из града бушува силна буря и вали като из ведро. И въпреки това мястото излъчва топлина. Хората се спират да разговарят на улицата, махат за поздрав на съседите си, усмихват се. Според Пам Уорхърст, общите градини са направили хората по-сплотени. „От полицията ни казаха, че откакто сме стартирали проекта, случаите на вандализъм непрекъснато намаляват. Изобщо не очаквахме подобно нещо.” Защо става така? „Ако вземеш дадено „зелено пространство”, превърнато в сметище и кучешка тоалетна, и от него направиш градина с плодни дръвчета и билки, хората няма да му посегнат. Дълбоко в нас е заложено нещо, което ни пречи да вредим на източниците си на храна”, обяснява Пам.

Според нея проект като Incredible Edible може да бъде приложен успешно в различни условия. „Ако има голямо текучество на хора и те непрекъснато идват и си отиват от града, ще е трудно. Но ако има училища, магазини, дворове и градини, можете да успеете.”

Подобни проекти са стартирани в още 21 града във Великобритания, но интерес към идеята проявяват и от Испания, Германия, Хон Конг и Канада. Тодмортън е бил посетен и от специалист по градско планиране от Нова Зеландия, който работел по възстановяването на страната след земетресението през февруари. „Когато си тръгна от тук, той бе пълен с идеи: „Защо да не засадим билки край ЖП-гарата? Или ябълки край здравния център?””, споделя Мери. „Това, с което се занимаваме, не е нещо гениално. Просто досега никой не се се е сещал да го направи.”

Последната дума ще предоставим на Джо Страчан, търговски директор, живял дълго време в Калифорния. След като се пенсиони-ра, той се мести в Тод заедно със съпругата си, която е шотландка. Джо е на 61 години, но изглежда на 41. Участва в Incredible Edible от шест месеца и с огромен ентусиазъм се занимава, както с прекопаване на лехите и засяване на зеленчуците, така и с брането и похапването на плодовете. Стоя редом с Джо, търсейки прикритие от проливния дъжд, и се питам защо някой би зарязал слънчева Калифорния, за да дойде тук? Неговият отговор е кратко обобщение на всичко, което са постигнали местните жители. „Има нещо благородно в това да отглеждаш храна и да я споделяш с хората. Имам усещането, че правим нещо важно, вместо просто да се оплакваме, че държавата не се грижи за нас. Може би просто трябва да се научим сами да се грижим за себе си.”

Автор: Винсънт Граф. Превод: Рослава Стоянова. Източник: www.organichno.com